Руслан Мъйнов в очакване на майка за децата му

Руслан Мъйнов е готов със страхотния си албум с руски романси. Премиерата е скоро – в началото на 2014-а. Той е откровен апологет на великата руска култура и в това няма никаква изненада. Той е закърмен с нейните класици и с вярата й в Бога – убеден е, че Господ е един и че няма значение как ще го наречеш. Според Мъйнов всяка религия учи хората да са добри. И че все някога ще има отново вероучение в школата. Твърди, че винаги търси и се уповава на светлината и надеждата. Защото вярата го освобождава от битовизмите и простотиите. Ето още какво каза той пред в. „Стандарт“.

– Руслане, ходиш ли си често в Измаил?

– Да. Преспивам вечер в Русе, на сутринта натискам газта и в ранната вечер съм у нас. Само границите и митническите проверки бавят.

– Каква беше твоята цел, заради която дойде в София през 90-те?

– Да стана актьор. Винаги съм знаел, че съм българин и съм бил доволен от този факт. Не само заради плочите на „Балкантон“ с естрада и автентичен фолклор, които слушах постоянно като малък. В документите ми пише „майка – българка“, „баща – българин“. Аз съм първият от рода, който взе подобно решение. Когато пристигнах в София, говорех езика, наследен от XIX век – времето, в което прадедите ми са бягали към Бесарабия, за да се спасят от турското робство. Това е лексика, в която се смесват руски и украински плюс сериозно количество турцизми. Та с този невъобразим сленг прекрачих прага на ВИТИЗ. Професорката ми в Академията, Надежда Сейкова, казваше за мен и за още една колежка „нашите прабългарчета“. Но бях формулирал съзнателно, ясно и категорично задачата си – да успея. И нищо не можеше да ме разколебае. Взимах уроци извън лекциите и упражненията.

– Какво те впечатли, когато акостира в тукашната столица за първи път?

– Всички около мен бяха по-отворени в общуването си. Много ме учуди липсата на респект към преподавателите и въобще към по-възрастните. Защото сме възпитани, че учителят е свята личност и не можеш да се държиш небрежно или брутално с него. Трудно свикнах с факта, че всеки приема другия като духовно равен – а то естествено не е така. Но преодолях смущението си. В Украйна това го нямаше – може би защото държавата е голяма и ценностите са по-стабилни и по-бавно се разрушават. Не мога да коментирам как е в момента – все пак минаха 20 години. Но е сигурно, че и сега възпитаните хора в Русия и в Украйна си говорят в уважителна форма – на собствено и на бащино име. Дори да се познават от десетилетия. Това е по-висока степен на общуване от „Гошо“, „Пешо“ и „Ванчо“. Говоря за отношенията между средностатистически хора, а не за протокола по върховете.

– Как се вписа тогава – ти с твоето патриархално възпитание на фона на софийската гъзария по „Раковска“?

– Комуникативен човек съм – отворен към различни личности, ситуации и случки. Всичко ми беше интересно. Нямах нагласата, че трябва да повлияя на когото и да било. С лекота и желание променях себе си. Всяка сутрин усещах как се събуждам друг, друг, друг. И това много ме радваше. Не съм революционер нито в изкуството, нито в обществото, не ми е в характера. По-скоро съм еволюционер. Не се блазня от радикални действия. Човек е длъжен да се развива постоянно. Защото не знае колко му е отредено. Баща ми беше решил, че ще живее 60 години. Постоянно го повтаряше, въпреки че много му се карахме. И умря точно на толкова. Направи си програма и край! Отиде си! А пък мой приятел от село Варвара – помагаме му да обере гроздето си, на 84 каза: „Ще направя страхотно бяло вино от тази лоза!“. А току-що беше забучил първата пръчка, трябват му още поне 15 години. Нелсън Мандела винаги беше усмихнат. И на 95 – животът и светлината бяха в него, въпреки затворите и апартейда. Ето в това е цялата магия.

– Какви са традициите в семейството ти, как празнувате Коледа?

– Както е известно, Коледата там е на 6 януари. В Русия и Украйна няма толкова много табиети, колкото спазваме тук – като вида и броя на манджите, например. Чак такава дълбока символика липсва. Може би защото комунизмът в бившия Съветски съюз е бил не 45, а над 70 години. Но, доколкото знам, по времето на социализма и в България традициите са били далеч от крайната праведност. В Украйна старите ритуали вече са върнати, но аз не ги познавам. Сега обаче там не чакат нито Дядо Мраз, нито Дядо Коледа, а Свети Николай. Като на Запад. Дори в това се оглежда голямото противопоставяне – между проруските и проевропейските тенденции. Ще видим какво ще се случи. Най-лошото е, че ще го отнесат обикновените хора. Пак те ще бъдат пострадалите.Болката и мъката отново ще са за тях. А тези на върха за пореден път ще организират събитията така, че на тях да им е изгодно. Но това е животът – винаги е било и ще бъде така.

– Коментираш ли по скайпа с някой от близките си събитията на площада в Киев?

– Предишните протести по време на Оранжевата революция бяха организирани кротко и без емоции. Чиста политика. Докато сега страстите излязоха от контрол. Сестра ми, разбира се, е притеснена.

– Сега си сътворил текстове на руски език за някои от хитовете, да не си станал поет?

– Може да се поспори. Написах текст за песента „Матушка“. Който е далеч от родителите си, а такива хора са милиони, ще разбере, усети, почувства. Цялото ми семейство е там. Кака ми сега гледа втория си син, който е в първи клас. Големият ми племенник е в пети курс в Медицинския университет в Киев. Много хубави деца. Тя е обикновено момиче, няма нищо общо с изкуството. Завърши търговски техникум. Дълги години работеше в магазини.

– Тогава кой е музикален в семейството ти?

– Майка ми. Като съвсем млада е посещавала сериозен курс за хормайстори в Одеса. Но само това. После се е омъжила. Душичка ми е тя. Извиках я да изпълнява вокалите в една от песните.

– Какво научи, докато преди години се трудеше на чалга фронта?

– Каквото и да работи, каквото и да прави човек, винаги научава нещо важно. Той не се ражда завършен. Животът ни е даден, за да се развиваме и да откриваме себе си. Това не беше случаен период за мен. Не бих казал, че съм сътворил непреходни за бъдещите поколения текстове и музики, но беше приятно, забавлявах се. Да пееш в заведение е истинска школа. Не е като в зала, където гледат и слушат само теб. В кръчмата и дискотеката е много трудно за привлечеш и задържиш вниманието на хора, които вечерят, клюкарят, мразят се и се обичат. Така че не беше безкраен празник, а каляване на характера. Ако трябва, пак бих минал по този път. Станах по дипломат и донякъде по йезуит. Разбира се, кичът в онези години беше неизбежен.

– Твоят герой в „Столичани в повече“ ли е постсоцмоделът на младия българин?

– Да. Много му е трудно – постоянно се чуди къде е келепирът. Денонощно е на ръба на закона и отвъд него. Просто не са го хванали досега. През цялото време се опитва с неподходящи средства и начини да се движи напред. Всички му пречат, много са зле, той само мисли как да копне тук или да продаде там. Но да не забравяме, че той е от активните. Защото съществува цяла каста от хора на неговата възраст, които не желаят да правят каквото и да било – дори и тези глупости, които върши моят герой. Те мечтаят да живеят разточително, да станат много богати, но без да полагат усилия. Но не бих обобщил, че това е българският модел тук и сега. Не би било редно.

– На какви жени няма да обърнеш внимание?

– Не бързам да давам оценки. Всеки крие в себе си качества, които не излизат на първо четене. Не търся граници. Като в музиката.

– Говори се, че си свалил толкова много килограми заради нова любов. Вярно ли е?

– Обижда ме, когато се пише, че съм отслабнал заради жена или поради здравословни причини. Всичко, което се случва, е по моя воля. Взел съм решение и съм го осъществил. Видях хора, отслабнали, без да се мъчат и страдат, без да изглеждат изморени. Разцъфнали от здраве и от удоволствие. Защото има и други, които са на диети – позеленели и посинели. Открих ключа. Преборих себе си – това е най-голямата битка. Но не се сърдя на никого. Всеки има мисия. Времето ми е показало, че трябва да прощавам. Често успявам. А и никой не ми е направил нещо непростимо. Ако се случи, изгражда.

– Влюбен ли си?

– Не съм тръгнал да се женя, нито пък напирам за сватба. Най-много искам деца. Очаквам правилния човек. Не бързам. Убеден съм, че точната жена ще се появи и аз ще я забележа. Няма да я изтърва. Интуицията ми е много силна.

– Винаги ли си бил толкова целеустремен?

– От малък си поставям задачи и ги гоня – с различно темпо. Хората се раждат с характер и възможности за определена работа, заради която са на земята. Дали сме изпратени, или сами сме избрали да сме тук, е друга тема. Един ден като напуснем този свят и се съберем в други измерения, пак ще го коментираме.

– Кое е твоето място?

– Сцената. Не спирам да благодаря на Господ, че работя това, което ми доставя наслада.

Инфо: Агенция Дартс нюз